Време е да се гримираме, време е да се маскираме….
Събота вечер. Седя на края на бара, бърборя си с моята приятелка и пия мартини. Намирам се в най-култовия, най-модния, най-дизайнерския клуб в София и се чудя с какво по-точно е заслужил тези комплименти. Малко съм озадачена. Заведението се пълни и след час вече е бутаница. Жени, които дълго са подготвяли облеклото, грима и прическите си. Мъже в небрежни ризи, очила с рогови рамки и почти задължително пури. Безразборна сбирщина от хора, които са на това място, не за да се забавляват, а за да се покажат. Не заведение, а сцена на модно дефиле. Модни хора, дефилират в модните си дрехи и демонстрират себе си.
На бара до мен избухва скандал за позиции, в следствие на който заведението губи поне десетина клиенти. Платежоспособни. Ситуацията е лесна за разрешаване, но на някоя друга географска ширина. Казват, че джентълментството е въпрос на жест. Но това е толкова извън нашите национални механизми на поведение, че звучи абсурдно.
Моята цел е да се забавлявам, да потанцувам, да се разтоваря от ежедневието и се опитвам да го правя. Музиката е приятна, мартинито е вкусно, хората около мен не ме интересуват и се опитвам да не им обръщам внимание. Привидно не ми прави впечатление, как ни зяпат групата „джентълмени” настанили се до нас. С нагли, преценяващи погледи, така както се гледа парче месо на пазара. Топло е. Направо горещо. Задушно и смрадливо. Смърди на пот, на тежки парфюми и пури. Пространството около мен е все по-малко, все повече ме бутат, все по-често ме настъпват. На моята приятелка и хрумва гениална идея и се местим в другата зала. Почти празно е, музиката отново е приятна, мартинито пак е вкусно. Климатизацията работи перфектно, хладно е и ние се усмихваме доволни, танцуваме и отново се усмихваме. Но кое щастие трае вечно? От нищото с танцова стъпка се появява най-кошмарно досадният мъж, който някога съм срещала. Тактичните намеци не помагат, това, че ни мисли за лесбийки също. Човекът се изживява като някакъв шеф, персонала му се усмихва, тъпо е да викаме охраната, търсим съдействащи погледи, но не. Минава си времето, а той си досажда. Изнервям се жестоко и включвам тежката артилерия. Обяснявам му, че не ни е интересен, че го молим да ни остави на мира, че е най-неприятният досадник тази вечер на това място, че ни разваля вечерта и т.н. и т.н. Отговорът му ме потриса, до дъното на душата ми: „Ти си най-сладката жена, която съм виждал, искаш ли да се качим на моята Q7-ца и да отидем някъде”. Приисква ми се да му разбия мутрата, да му се изплюя в лицето и да му крещя – Не искам тъпако, не искам да ти гледам мазната физиономия, когато казвам, че си отвратителен имам предвид точно това и дори и да имаш цял автовоз с Q7-ци, това няма да те направи по-малко жалък в очите ми. Но аз съм възпитано момиче, дърпам приятелката си, взимаме си пиенето, не плащаме последната си сметка и отново се качваме в парадната зала. Присъстващите са още по-пияни, още по-смрадливи и гледат още по-пошло. Странни хора, които живеят в странна реалност. Над главите им стои запазена от миналото дървена маска на разкривено ухилено лице, с хищни дупки за очи. Маска, която виждам на лицата на всички тези хора. Тръгваме си и за пореден път се убеждавам, че моето място не е по модните заведения, че тази моя овехтяла представа - де излезем, да потанцуваме, да се забавляваме и да се приберем щастливи и пияни отдавна е отживелица. Моята представа за клубен живот е твърде различна от това да дефилирам с дългите си крака, да демонстрирам гърдите си и да мигам със сините си очи, за да ме почерпи някой малоумник черно Джони и да ме „повози” на своята Q7-ца. И не ме убеждавайте, че има заведения, в които това не се случва. Случва се навсякъде и в старите софийски клубове, в които ходим от десет години и в „хайлайф” местата. Женските ни вечери, са пълни с все повече такива случки.
Толкова ли е трудно за разбиране, че жените излизат просто така? Не за да ги плячкосвате, не за да ги впечатлявате, не за да ги оглеждате като роби, които онемяват пред вашият камшик. Пред вашият цар К.. Или поне не жените, които аз познавам.
Просто „не” си е „не”. Просто, точно и ясно „НЕ”
Събуждам се сутринта с лек махмурлук, без да съм била пияна и се чувствам омърсена.
Събота вечер. Седя на края на бара, бърборя си с моята приятелка и пия мартини. Намирам се в най-култовия, най-модния, най-дизайнерския клуб в София и се чудя с какво по-точно е заслужил тези комплименти. Малко съм озадачена. Заведението се пълни и след час вече е бутаница. Жени, които дълго са подготвяли облеклото, грима и прическите си. Мъже в небрежни ризи, очила с рогови рамки и почти задължително пури. Безразборна сбирщина от хора, които са на това място, не за да се забавляват, а за да се покажат. Не заведение, а сцена на модно дефиле. Модни хора, дефилират в модните си дрехи и демонстрират себе си.
На бара до мен избухва скандал за позиции, в следствие на който заведението губи поне десетина клиенти. Платежоспособни. Ситуацията е лесна за разрешаване, но на някоя друга географска ширина. Казват, че джентълментството е въпрос на жест. Но това е толкова извън нашите национални механизми на поведение, че звучи абсурдно.
Моята цел е да се забавлявам, да потанцувам, да се разтоваря от ежедневието и се опитвам да го правя. Музиката е приятна, мартинито е вкусно, хората около мен не ме интересуват и се опитвам да не им обръщам внимание. Привидно не ми прави впечатление, как ни зяпат групата „джентълмени” настанили се до нас. С нагли, преценяващи погледи, така както се гледа парче месо на пазара. Топло е. Направо горещо. Задушно и смрадливо. Смърди на пот, на тежки парфюми и пури. Пространството около мен е все по-малко, все повече ме бутат, все по-често ме настъпват. На моята приятелка и хрумва гениална идея и се местим в другата зала. Почти празно е, музиката отново е приятна, мартинито пак е вкусно. Климатизацията работи перфектно, хладно е и ние се усмихваме доволни, танцуваме и отново се усмихваме. Но кое щастие трае вечно? От нищото с танцова стъпка се появява най-кошмарно досадният мъж, който някога съм срещала. Тактичните намеци не помагат, това, че ни мисли за лесбийки също. Човекът се изживява като някакъв шеф, персонала му се усмихва, тъпо е да викаме охраната, търсим съдействащи погледи, но не. Минава си времето, а той си досажда. Изнервям се жестоко и включвам тежката артилерия. Обяснявам му, че не ни е интересен, че го молим да ни остави на мира, че е най-неприятният досадник тази вечер на това място, че ни разваля вечерта и т.н. и т.н. Отговорът му ме потриса, до дъното на душата ми: „Ти си най-сладката жена, която съм виждал, искаш ли да се качим на моята Q7-ца и да отидем някъде”. Приисква ми се да му разбия мутрата, да му се изплюя в лицето и да му крещя – Не искам тъпако, не искам да ти гледам мазната физиономия, когато казвам, че си отвратителен имам предвид точно това и дори и да имаш цял автовоз с Q7-ци, това няма да те направи по-малко жалък в очите ми. Но аз съм възпитано момиче, дърпам приятелката си, взимаме си пиенето, не плащаме последната си сметка и отново се качваме в парадната зала. Присъстващите са още по-пияни, още по-смрадливи и гледат още по-пошло. Странни хора, които живеят в странна реалност. Над главите им стои запазена от миналото дървена маска на разкривено ухилено лице, с хищни дупки за очи. Маска, която виждам на лицата на всички тези хора. Тръгваме си и за пореден път се убеждавам, че моето място не е по модните заведения, че тази моя овехтяла представа - де излезем, да потанцуваме, да се забавляваме и да се приберем щастливи и пияни отдавна е отживелица. Моята представа за клубен живот е твърде различна от това да дефилирам с дългите си крака, да демонстрирам гърдите си и да мигам със сините си очи, за да ме почерпи някой малоумник черно Джони и да ме „повози” на своята Q7-ца. И не ме убеждавайте, че има заведения, в които това не се случва. Случва се навсякъде и в старите софийски клубове, в които ходим от десет години и в „хайлайф” местата. Женските ни вечери, са пълни с все повече такива случки.
Толкова ли е трудно за разбиране, че жените излизат просто така? Не за да ги плячкосвате, не за да ги впечатлявате, не за да ги оглеждате като роби, които онемяват пред вашият камшик. Пред вашият цар К.. Или поне не жените, които аз познавам.
Просто „не” си е „не”. Просто, точно и ясно „НЕ”
Събуждам се сутринта с лек махмурлук, без да съм била пияна и се чувствам омърсена.
