To all new arrivals: You're welcome, welcome, welcome....

Днес светът стана по-красив. По-щастлив. Различен и нов. Здравей. Ти който сега спиш, зашеменетен от пътуването. Ти който започваш на чисто, започваш отначало. В твоята първа нощ на тази планета искам да ти кажа толкова много неща .... но няма. Сам ще научиш всичко, което е важно за теб. Аз мога само да ти изпратя една целувка по вятъра. Една целувка, с която ти пожелавам да си смел и да си силен. Да получаваш много, но и да умееш да раздаваш. Да имаш истински приятели, които биха скочили в нищото за теб и ти за тях. Да станеш този, който искаш да бъдеш. Никога да не спираш да слушаш сърцето си и винаги да му вярваш. Да познаеш Любовта и до края да бъдеш закрилян от нейната сила. Добре дошъл миличък, добре дошъл на тази прекрасна планета. Тя те очаква с всичките си чудеса.

Вампири, талъсъми...

"Вампири, таласъми танцуват по налъми.
Под креватите се крият и с налъмите се бият.."

Имам един приятел. Много странен тип. Всички го харесват, но през цялото време се чудят защо, по дяволите го харесват. И докога ще го търпят! Назовава нещата с истинките им имена и не се притеснява, дали ще засегне някого. Той нали си го е казал! Отстоява си мнението и го уважавам за това. За него всички са тъпаци... Тоя тъпак, оня тъпак... Абсолютен hate-ър. Малко ми е трудно да го опиша. Познавам го от около 15 години. Кога мина толкова време, въобще не разбрах! Изглежда малко като сглобен на тъмно. Походката му е като на момченце от анимационен филм, тръгнало да прави лудории. Но на забавен кадър. С тъмна коса, остър нос, широка усмивка, с много трапчинки. И големи, хлътнали, поглъщащи очи, скрити зад черни вежди.
Това за външността. Останалото е неописуемо. Снощи се видяхме и се опитвах да запомня и да цитирам бисерните му реплики. Ей така – за да ми е по-цветен текста. Но не ми се получи. Всяка фраза е достойна за публикуване, не мога да цитирам двеста! Около него трябва да съм с постоянно включен диктофон. От извадката след това, би се получило нещо подобно на текст на Ъпсурт. Завърши някаква икономика в Москва. През цялото му следване подозирах, че има нещо общо с тайните служби. Все още малко го подозирам. Откакто се е върнал смени петдесетина работни места, включително и всякакви вариации на собствен бизнес. Естествено навсякъде всички бяха тъпаци. Сега работи в някаква фирма и казва, че няма никакво желание да напуска, защото е намерил страхотен екип. Не е за вярване, че го казва той, но факт – намери си мястото. Ако го познавате, сега е момента да избухнете в смях, но фактите са си факти. Ще видим докога! Дори и колегите му от провинцията били свежи – „Такава мъгла, че пъто го нема”.
Абе общо взето филм на ужасите е най-добрата характеристика. „Не знаеш защо го гледаш, но не можеш да спреш”. Наскоро разбрах, че съществува болест Таласъмия. Съвсем истинска болест – нещо на кръвта. Вампирска история. По наследство се предава и изглеждаш вечно млад. Нашият човек е болен от нея. Просто няма такъв смях. Това е названието, което най добре описва състоянието на неговата същност. Таласъмия :)

Кучешка любов

Тази сутрин се събудих с болката. Онази женската болка, която те разкъсва, сякаш някой иска да закуси точно с твоите органи. В комплект с нея те болят и главата, ставите, а някой друг, който сигурно помага на първият те рита ожесточено в кръста. Лежа си в леглото свита на кравайче и като послушно момиче си чакам да ми мине. Откаченото ми куче се върти около мен и ме гледа тъжно. Преди два часа трябваше да е закусила и да се е разходила. Обикновено, ако не съм станала по това време скимти, обикаля като хеликоптер цялата къща, с надеждата, че някой друг ще я нахрани и пуска лиги навсякъде. Опитвам се да стана, но успявам да стигна само до банята и се връщам в леглото, в изходна позиция. Съни се покатерва тромаво на леглото, което по принцип не и разрешено да прави, но аз нямам сили да се съпротивлявам. Обикаля внимателно (!) около мен, свива се и ляга в кръгчето на моето кравайче, точно до коремът ми. Гледа ме съчувствено и се унася. От тялото и към моето преминава топлина и енергия. Гушкам я и някак вече не усещам болката. Увлечена от равномерното й спокойно дишане заспивам. Събудих се след час, още ме болеше, но се чувствах щастлива. Получих обич от моето, вече остаряващо, ненормално кокерче, което си пренебрегна яденето и пишкането, за да ми подари малко нежност и подкрепа. Хубаво е :)

Манол

Манол е един от онези хора, които срещаш и тайничко се усмихваш вътре в себе си, че ги има. От онези хора, които трептят на твоята честота, с които общуването е емоция.
Познавам го от няколко години и смея да твърдя, макар и плахо, че наистина го познавам. Плахо, защото контактите, които сме имали са смешно малко, според общоприетото мнение.
Да си призная честно не зная какво да разкажа за него. Това, че живееше в малък спретнат апаратмент, пълен с книги, близо до Спортната палата. Имаше ловджийско куче на име Топчо :) Или пък, че сестра му, която го обожава, е един от най-успешните бълргаски адвокати в Лондон. Или може би, че единственото нещо, което е работил през живота си беше да твори бижута. Майсторски, невероятно красиви, изпипани бижута.
Май това е цялата фактология.
Останалото е едно дълго пътуване. В свят, който не мога да опиша. Това може да направи само той. Аз съм се докосвала до светът му и съм запленена.
За пътешествията му помагаше неговият фин, нежен, кафяв, съюзник, който си подбира хората, точно толкова, колкото и те него.

Един ден, Манол си тръгна.
Беше известно време в Пловдив и оттам всички загубиха следите му.
Реши, че тук вече няма какво да научи, какво да получи, какво да даде. Тихичко, без никой да разбере кога, без да се сбогува с никого, си тръгна.

Когато замина, за учудване на хората около мен, ужасно много плаках. Плаках, защото исках да опозная душата му, плаках, защото имах възможност само да надникна в нея. Плаках, защото знаех, че е необратимо, че той никога няма дори и да предположи, че го обичам.
Понякога се сещах за него със свито от болка сърце. Болката на неизреченото, непоказаното, непочувстваното.
Сега вече не е така, защото се случи едно малко чудо.
Манол го няма, но той живее в сърцата на хората, които го обичат. Успях отново да се докосна до душата му, чрез тях. Аз не вярвам в случайностите. Вярвам че той намери своят начин да ми каже, че ме помни, да ми покаже, че изпитва същото към мен, да ми направи невероятен подарък. Понякога в ежедневието ми усещам присъствието му. Виждам го в най-различни знаци, които са си само за мен. Малки намигвания, които сякаш казват – хей момиче, я се стегни. Аз съм Тук и съм Там. Ти събирай емоции, така както пчелите събирт своите ценни пити, аз също ще събирам и някога отново ще имаме възможност да ги споделим.

Благодаря ти!
Ти ми помогна да осъзная, че любовта не се губи, че тя съществува без значение, къде е тялото, че когато искаш да достигнеш до някого имаш неограничени възможности да го направиш.
Мога да те обичам и без да разговаряме, мога да те обичам и без да те виждам, мога да те обичам и без да имам възможност да те докосна.
Обичам те, обичам те, обичам те, просто защото те има. Бъди много щастлив там където си, а аз няма да използвам повече думите, за да ти се обяснявам.
Думите са нелепо ненужни.
Чувствай ме и аз ще чувствам теб.
До скоро....

Кирил

Един слънчев ден, в края на май, 1985 година, се катерех по оградата на детската ми градина, с около 5-6 момчета, мои приятели.
Най-неочаквано се появи баща ми, доста подранил. Видя ме отдалече и ми махна да отида при него. Затичах се със свито сърце, предусещах реплика, казана със строг тон. Все пак не е прилично, млада дама да се катери по оградите и то с рояк момчета. Баща ми се усмихна с широката си усмивка и разпери ръце да ме прегърне. Олекна ми, защото ми се е разминало и се хвърлих в обятията му.
Въртейки ме във въздуха крещеше - „Имаш си братче!”
Никога преди или след това не съм виждала баща ми толкова сияещ от щастие.
Това беше първият съдбоносен момент, в живота ми. Момент, в който се случва нещо необратимо, след което нищо няма да е такъв, какъвто го познаваш.

Две години по-късно, всеки ден като се прибирах от училище, сърцето ми се разтупкваше в асансьора, докато стигна до седмия етаж, защото знаех, че той вече ме чака. В момента, в който натиснех звънеца се чуваше вик „ Какаааа” и едни малки щъпуркащи крачета тичаха през коридора, стопираше се с ръце за вратата и се смееше със звънкият си смях, докато мама отвори.

Една нощ, когато беше на шест, се случи нещастие.
Имахме легло на два етажа. Аз спях на втория. Родителите ни не му разрешаваха дори и да се качва, защото беше много високо. Това беше първият път, в който си разменихме леглата.
Докато спях го чух как тупна глухо на пода, изскимтя и започна да стене и да плаче. Не истеричен плач, като от болезнена рана, а насечен хриптящ плач, с тихо скимтене, който сковава сърцето ти. Събудих родителите ни, извикахме линейка.
Фрактура на черепа, разместени шийни прешлени...
Доста полежа в болница. Беше толкова малък и крехък, губеше се в огромното болнично легло. Но когато отивахме да го видим ни посрещаше с огромна усмивка и виждах невероятните му трапчинки.

После малко порасна и стана дразнещ.
Аз пък си имах страхотен пубертет и сигурно съм била доста по-дразнеща.

По време на неговия пубертет пък. Родителите ни бяха заминали нанякъде за някакви празници.
Аз не бях спала около две денонощия, прибрах се и умрях в леглото. След два часа се прибира брат ми.
Пиян.
С напръскана в червено коса.
Влачейки си крака ми казва: „Мина ми един тролей през крака!!”
Спънал се, докато слизал от тролея, не се учудих хич, беше си доста пиян, паднал и тролея някак си му закачил крака.
Аз скачам, от леглото, а стъпалото му се подува с минути. Викам такси, качвам го някак си влачейки го /вече беше доста по-висок и тежък от мен/. Пристигаме в Окръжна болница. Докато лежи в спешното му става лошо и започва да повръща. Сестрата тича с един леген и вика „То от стреса милото дете”, а то милото смърди на алкохол… Оттам в Пирогов да го гипсират.
Оказа се, че му се е разминало на косъм. Някакви костици там бяха закачени, нищо сериозно, но трябваше да се обездвижи крака с гипс. За целта се прави едно гипсово легло, което обхваща цялата задна страна на крака, от стъпалото до дупето. Брат ми е на 15 и ни пращат в детското отделение. Но кракът му му е дълъг над метър. Докато го гипсира лекарят си изпсува псуването: „Какво дете си ти бе да…., за теб изхабих гипс, колкото за 30 деца бе …. и т.н”. Изчаках го да приключи с гипсирането, изведох брат ми в коридора и такъв скандал му спретнах на тоя тъпак, изкарах си го всичкото напрежение. Този толкова се стресна, от това каква истеричка съм, че качи брат ми на инвалидна количка и го закара лично до таксито.
Навсякъде ме питаха каква съм му и се втрещяваха че съм по-голямата му сестра.
Оттогава изглежда, като по-големия ми батко, от няколко години се държи, като по-големия ми батко.
Оттогава знае, че каквото и да се случи, аз ще съм първият човек, на който да се довери, и ако трябва ще обиколя света, за да бъда до него, ако има нужда от подкрепа.

В последните години се сближихме страшно много. Мога да кажа, че това е най-добрият ми приятел. Имаме най-силната кръвна връзка, ментална връзка, духовна връзка. Опознаваме се непрекъснато, модулираме се един друг. Понякога се изумявам, колко еднакви са възприятията ни за живота Изживяваме живота, с еднакви усещания. Имам чувството, че сме нещо като душевни близнаци. И същевременно сме много различни. Той е отговорен, сериозен и последователен :)

Ужасно много те обичам. Невероятно съм щастлива, че точно ти си моето братче. Не бих искала да бъдеш никой друг. Благодаря, че те имам.
Имаме цял живот, за да бъдем заедно и никога не трябва да се чувстваме самотни, защото каквото и да стане ще се имаме.

Аз винаги ще бъда на един свят разстояние.