Живата вода

Вратата към терасата е отворена и морето се чува сякаш е в стаята. Леките завеси танцуват с вятъра, който нахлува с нощния студ. Обличам се бавно, с най-дебелите си дрехи, като че ли ще спя на открито в планината. Не много крачки и сме на плажа. Морето.... Опънато като чаршаф, върху който танцуват слети боговете. Обожавам това място. Тази гледка винаги ме омайва, спира дъха ми, зашеметява ме, изпълва ме с любов, каквато трудно мога да понеса. Любов, която ме упоява и взривява едновременно. Извървяваме бавно стоте метра по плажната ивица. Почти не си говорим. Тук думите нямат смисъл. Стълбите, които водят към извора. Стари дървени стълби, вкопани в пясъка. Стълби, на които се случват чудеса. Вървим все по-бавно, сякаш за да удължим предвкусваното удоволствие. Всяка стъпка е като любовна милувка, преди секс. Полунощ отдавна мина, но все още има хора. По всяко време на годината и денонощието тук има хора. Мирише на сяра, но съвсем леко като небрежен, загатнат парфюм. Пронизващият вятър развява издигащата се пара. Събличам се бавно, с наслада като пред любим. Свалям дрехите си и сякаш с тях свалям всичката умора, проблемите, страховете, мислите .. всичко. Оставам почти гола и напълно чиста. Кожата ми настръхва, но съзнанието ми не позволява да усетя студа. Потапям с наслада единият си крак ... след това другия. Сядам на ръба и се наслаждавам на студа и горещината, които едновременно изпитвам. И ето го момента. Плъзвам се в горещата вода и вече нищо друго няма значение. Коя съм и откъде съм. Аз съм тук, само тук и съм любов. Басейнъте малък и плитък, но винаги побира всички, които идват заради тази магия. Водата която блика от недрата. Водата, в която се чувстваш, сякаш в утробата на Земята. Най-чистата, най-живата вода. Тялото ми е леко, без граници, без форма и смисъл. Тялото ми е живо, душата ми е пречистена, съзнанието – спокойно. Петите ми докосват теракотените плочки на дъното и само това ме спира да полетя. Връзките на банския се извиват около тялото ми, като тънки бели водорасли. Истинска съм, чиста съм и съм красива. И всички около мен са. Тук няма никакво значение как в действителност изглеждаш. Тук всички са обичани и милвани от Природата. Долу се чува прибоя, луната свети през плътните облаци и тази светлина се спира притаена по клоните на дъбовете, над главите ни. Заваля. Студени едри капки дъжд, които дават знак, че е време. Хората бавно си тръгват, чувам запалените мотори на колите, които бързат към Варна. Утре е работен ден, но не и за мен, не и за мен. Времето няма значение. Оставаме сами, дъжда се усилва и усещането предизвиква екстаз. Но не онзи бурен екстаз, който познавам. А едно чувство, което някой би нарекъл Рай. Водата, която се излива от небето и водата, която извира от земята се сливат и това сливане, сякаш ражда мен. И сега вече не съм човек, не съм звяр, нито птица. Аз съм вода, аз съм щастие и любов. Излизам и попивам вятър. Чувствам се така сякаш светя. Прибираме се бавно по алеята. Мирише на пролет, на разцъфнали дървета на мокри борове, на море, на живот. Истински живот. В клоните над нас чуваме най-омайната песен пята някога. Нощен славей. Слушаме притихнали и сякаш в тази песен е изразено цялото това чувство, което така трудно и грубо се опитвам да опиша с думи. Потъвам в топлите завивки и съня ме прегръща с цялата нежност на света. Празна съм. Но в тази празнота се съдържа всичкият смисъл. Празна и същевременно изпълнена. Благодарна.

Аз съм

Когато лятото е още нежно и пръстта мирише на свежест.
Когато тревата, зелена и сочна те примами да легнеш в прегръдките й – направи го. Почувствай уюта на земята - тя ще ти напомни за уюта, на тялото ми. За зелените ми ласкави прегръдки.
Когато слънцето огрява лицето ти и нахлува в теб, през затворените ти клепачи – приеми го. Позволи му да те изпълни целия - то ще ти напомни за топлината на присъствието ми. За светлината, която нося.
Когато посред ден небето притъмнее и се натъжи. А дъждът полети предпазливо към земята - протегни лицето си, почувствай го с устните си – той ще ти напомни за сълзите ми.
Когато същото това небе е толкова синьо, че те боли от щастие докато го гледаш - спомни си очите ми.
Когато вятърът е тих и нежно те гали по кожата, когато е развълнуван и сякаш се опитва да мине през теб - спомни си нежността ми, спомни си страстта ми.
Щом погледнеш нощното небе и видиш звездите срамежливо проблясващи през облаците - спомни си блясъка на зъбите ми когато се смея.
Ако мъгла се спусне неочквано и запее тъжните си песни, протегни мислите си към мен.
Когато почувстваш нежната целувка на леда, почувствай защо понякога съм притихнала и омиротворена.
Винаги, когато погледнеш морето ще чувстваш моята обич.
Когато влизаш в него с бавни, блажени движения, когато се втурваш нетърпеливо и водата те поглъща - знай това съм Аз. Аз, когато те приемам в себе си.
Аз съм във всичко и всичко е в мен.
Докато носиш секунда от мен в сърцето си,
никога не ще се почувстваш самотен.
Отвори сетивата си и ще ме откриваш навсякъде.
Защото Аз съм началото и края на кръга.
Аз съм центърът на кръста.
Аз съм колелото на съдбата, а съдбата е това, което ти искаш да бъде.
Аз съм вдъхновението.
Аз съм прозрението.
Аз съм път над бездната.
Аз съм великолепието на природата.
Аз съм силата.
Аз съм знанието.
Аз съм светлината на факела, която ще те преведа през мрака на лабиринта.
Докато откриеш себе си.
Аз не съм Човек, нито Бог, ни Дърво, ни камък - и едновременно Съм.
Моето име е Любов.
Пази секунда от мен в сърцето си.
Моето име е Любов.

Дядо ми

Искам да разкажа за дядо ми. А нямам думи. Има чувства толкова силни, че не могат да се заковат с думи. Има чувства така събрани, че единствено молитва може да разкаже. А молитви аз не зная, да се моля не умея. Дядо ми. Сърцето ми. Душата ми. Днес обядвахме в къщи. Цялото семейство. Почти цялото. Нямаше я Вилето, нямаше го Боби. Баба ми е натъжена.
Дядо ми! О как искам да ви го опиша. Но как? Как могат да се опишат ангелите небесни, мъдростта на земята, чистотата на душата. След като приключихме с обяда той каза изморен съм, искам да си почина за малко, за час. Заведох го в моята стая. О, колко хубаво е станало тук. Как хубаво си подредила, има живот, толкова ми е хубаво тук. Постлах му леглото си така, както за никой друг не бих могла да го постеля. Моята възглавница. Завих го с любимото ми пухкаво, червено одеало. Хванах ръката му. Продължи да ми разказва .. за Финландия, завода за ски. А във Франция като бях, подариха ми истинско шампанско ... от избата, близо до град Арл, знаеш ли го ? Ван Гог там много е рисувал... Да, дядо зная, зная, всичко зная.. Пазех го това шампанско .. на сватбата на баща ти го изпихме ... О, Биленце как искам преди да умра поне едно пра внуче да дочакам. Ще дочакаш дядо, ще дочакаш. Една ръченица поне да изиграя, на твоята сватба или на брат, или на Вилето. Ще изиграеш дядо, обещавам. О, Биленце, Биленце... помниш ли като ми казваше – без теб не мога да дишам, дядо, без теб не мога да дишам. Помня дядо, помня и сега е така. Нищо, че нямам време да се виждаме често и сега е така. Ти си ми в душата дядо. Толкова те обичам. И аз те обичам Биленце, и аз. Тебе най-много обичам, ти си първата внучка, тебе най-обичам. Да, дядо ние сме свързани, аз без теб не мога. Ох Биленце 85 години са това .. 85 години. Не ти личат дядо, не ти личат, душата ти е млада. Знаеш ли Биленце дядо Стоян, моят прадядо как умря? Аз бях на двора седем-осем годишен не помня. Той седеше на пейката, а брадата му дълга до кръста, бяла. Каза ми Киро отиди да викнеш Стойна. Моята баба, наричахме я баба Тона. Ходи да я викнеш Кирчо трябва да и кажа нещо. Извиках я, бях дете. Аз умирам Тоне, й каза, дошла е да вземе. Заведи ме да си легна. Какво говориш татко .... така го нахока. Но ми каза, хайде Кирчо хвани го от едната страна, аз от другата. Той едва вървеше, сложихме го да си легне. А той на дъщеря си говори: Запали ми Тоне една свещичка, запали ми. Тя отиде за свещичка и не спираше да хока. Аз седях при него. Той изхрипа и си отиде, а аз седях при него. Отиде си без да си дочака свещичката Биленце, без да си дочака свещичката. Свила съм се до него на кравайче и държа ръката му. Не се разстройвай дядо, ти си още млад, скоро няма да си отидеш... Той стиска очите си, лежи по гръб и се опитва тайно да избърше сълзите. Една ръченица Биленце, една ръченица да изиграя. Гърдите му хриптят. Недей така дядо, ти си още млад, недей така. Стискам ръката му с цялата сила, която имам. Обичам те дядо толкова те обичам, нямам думи да ти кажа колко те обичам. Хайде не се притеснявай, хайде сега ще заспиш. Ще сънуваш ... на село. Земята от слънцето заляна, ще сънуваш животинките, не се натъжавай дядо. Опитвам се гласа ми да е спокоен, а сълзите ми заливат възглавницата до главата му. Целувам го по челото, а той не може да се успокои. Защо така го разстроих, защо? Кожата му е гладка, почти без бръчки, не прилича на 85 годишен човек. Галя го като дете и му говоря нежно. Малко по малко дишането му се успокои. Ръката му се отпусна в моята. Заспа. Засънува. Измъкнах се на пръсти от стаята, влязох в банята и плаках, плаках, плаках. Плаках от безсилие. Понякога обичта ни е толкова силна, че не можем, не можем да я изразим. Толкова силна, като вик, като божество, което не може да се опише. Отидох при другите на масата и запалих цигара. Баба ми ме погледна изпитателно. Защо са ти червени очите? Какво ти разказа дядо ти? Нищо бабе, нищо.. Как да й обясня? Как да обясня на вас? Как да разкажа колко силна е тази обич в сърцето ми. Как да спра да плача. Не зная. Не зная как... една сълза само, ако можех да ви покажа, щяхте да ме разберете. Обичта ми и тъгата. Брат ми ме разбра. Издърпа ме и ме прегърна. Брат ми, който носи неговото име. Кирил. Кирил Калоянов.

визитка

тя стъпваше бавно по парчетата от счупено огледало което отразяваше мечтите й стъпалата й са тънки и слаби красиви краката й са съвършени краката за които беше продала косата си душата си някога тогава в началото на кръга излезе от водата която остана само в очите й стъпи на земята за да търси някаква истина която вече не помнеше кръвта обагри килима в красив червен цвят гледаше я с интерес сякаш не е нейна вече не изпитваше болка нито разочарование не изпитваше нищо стоеше разплакана от безсилие и се усмихваше мило на себе си един човек я попита какво пише на твоята визитка тя не знаеше какво да му отговори какво пише ли глупаво изплашено дете древен дух не пораснал научил толкова безполезни уроци открил смисъла но не знаещ какво да прави с него едно същество нито морско нито земно нито митично нито реално стоящо на ничия земя

Eдно

30 декември. Неделя сутрин.. Каква ти сутрин, вече е обяд. Любимата ми закуска, няколко препечени филийки, черен чай и пет вида миризливи сирена. Силно кафе с малко мляко и първата цигара за деня. Отново се опитах да изгърмя кафеварката, забравяйки за сипя вода. Толкова съм завеяна. Някой път ще изгубя себе си и няма да забележа. Пуша блажено и зяпам през прозореца. Всичко е притихнало. Никой не гърми, има предостатъчно места за паркиране, най-накрая всички се изнесоха. Някой друг случаен минувач. По булеварда почти няма движение. Затишие пред буря. Има мъгла. Тук винаги има мъгла. Живея под Цариградско, по пътя за Аерогарата. В един от онези скучни сиви блокове с пране по терасите, които виждате от Естакадата. Може би хората, които живеят в тях се опитват да избягат от скуката, като лепят крещящи цветни изолации. Абсурдна гледка. Тъжна гледка. Все се чудя защо са построили Аерогарата в най-ниската точка на града, тук винаги има мъгла. Може би, защото е най-равно. Чета книга за руните и слушам тишината. Телефонът. Кирил. Брат ми, с шест години по-малък от мен, а понякога неволно му казвам батко. От два дни е на Рилските езера. Маймуно стана ли? Тук е невероятно. Снощи ти снимах Орион. Гласът му е слънчев, ветровит. Обажда се от Окото, заспало под снега. Моят циркус. Най-енергийното място на което съм била.

Спомних си лятото. Медитирах на брега. Отворих очи и си пуснах музика. Момент на съвършено щастие. Момент на единение с Вселената. Извън времето и пространството. Момент без начало и край. Змия захапала опашката си. Вятърът нежно нагъваше повърхността и образуваше странни форми от малки вълнички. Направи ми сърце, помолих по детски аз и се засмях на глупостта си. Тръгнахме надолу, към Близнака. Обърнах се за последно да погледна моето езеро. От възвишението, на което бях застанала видях формата на съвършено сърце, образувано от хълмовете около циркуса и слънчевата светлина. Не си и помислих да го снимам. Бях толкова изумена и щастлива. Беше си само за мен.

Тази есен, докато чистех плажа постоянно намирах сърца. Пластмасови, гумени, от детски играчки, отчупени от мидички, камъчета, дори и една пластмасова чинийка, незнайно как оформена в сърцевидна форма. Още си ги пазя. Освен тях морето ми подари и безкрайни слънчеви дни, насред Октомври. Още имам загар. Сутрин когато се измъквам от леглото виждам дългите си слаби крака толкова черни, сякаш е лято. Сещам се за морето и се засмивам, тихичко, в себе си.

Природата постоянно общува с нас. Единственото, което трябва да направим е да отворим сетивата си. Да виждаме знаците. Да осъзнаем, че сме Едно.

Трупове по улиците

Пет часа вечерта, а вече е тъмно. И много студено. Сгушила съм се в уютната си качулка и бързам за среща. Неочаквано се озовавам в борова горичка. Тротоара срещу Кравай, там където през лятото се събират мотористи, е превърнат в мини борса за коледни елхи. Малки елички и високи повече от мен дръвчета, стоят подредени на кръстачки и чакат спокойно. Тъмнозелените иглички още ухаят на свежест. Силното ми обоняние долавя лек мирис на смола.

Някъде от скритите чекмеджета на съзнанието ми се подава далечен, далечен спомен.

Имахме малка планинска къщурка в Стара планина. Зад нея се простираше борова гора - моето царство. Понякога вечер дядо ме водеше на близката поляна. Качваше ме на раменете си и гледахме морето от светлини на София. Била съм пет-шест годишна. На поляната имаше бебета борчета и ели, високи колкото мен. Виждаш ли тези малки дръвчета, говореше моят дядо, те ще пораснат, ще станат големи и ще се превърнат в гора. Тогава мен вече няма да има, но ти ще се разхождаш с твоите внуци под тях и ще гледате светлините като нас сега. Сърцето ми се сви, как така моя прекрасен дядо няма да го има, а борчетата ще са още там? В този миг осъзнах колко величествени са дърветата. Това беше първият път, в който се преклоних пред тях.

Замислена за далечното ми детство се спрях и погалих нежно едно от отсечените дръвчета. Представих си тяхната гора. Представих си как са ги отсекли. Как сега някой ще ги купи и ще ги накичи с безвкусни гирлянди. След празниците, когато живителните им сокове са изчерпани, игличките им ще започнат да падат. Същите тези хора, чиито къщи са красили ще ги оставят разпилени около контейнерите за боклук. Целият град ще е осеян с мъртви, пожълтели, хилави ели.

На кого е нужно това? Как е възможно да унищожаваме живот, за да накичим къщите си? Ние хората – повелителите на планетата. Защото така повелява традицията? Традиция, чиято символика отдавна сме забравили.

Търговецът на трупове се засилва към мен. На главата му се поклаща пискюлът на тъпа червена коледна шапка. Грейнал е във фалшива коледна усмивка. Заповядайте госпожо, заповядайте на ХУБАВАТА ГОРА. Свивам ръката си в юмрук с желанието да му избия поне един зъб. Така да го избия, че коренът да кърви и гние във венеца му. Така както корените на отсечените дървета кървят и гният в земята. Само поклащам глава и отминавам.

Весели празници. Когато разопаковате поставените под елхата подаръци, поне й кажете едно Благодаря.

Tears In Heaven

Would you know my name

If I saw you in heaven?

Would it be the same

If I saw you in heaven? ...

Няма по-голяма мъка от това да надживееш детето си. Да целунеш мъртвото му тяло и да го заровиш в земята. Погледнах в очите на една жена и се вкамених. Видях толкова мъка, такава тъга, че би могла да изпепели целият свят. Една жена, която седеше с нас на масата, но беше само обвивка на самата себе си. Едно тяло извършващо механични движения. Отпиваш от ракията.. Усмихваш се.... Хапваш салата.... Отпиваш от ракията... Отговаряш на въпрос... с малко закъснение, първоначално не разбираш, че е насочен към теб.....Усмихваш се. Разтегнати устни в гримаса, която е всичко друго, но не и усмивка. Колкото повече я наблюдавах, сърцето ми все повече се стягаше. Тялото ми изтръпна. Жилите ми се изпънаха. Кръвта ми полудя и не желаеше да е затворена във вените ми. От безсилие. Безмълвие и безсилие. Усмихвах й се и я галех по косата. Тази моя плаха нежност, сякаш засилваше болката й. Сконфузих се и спрях. Защо? Защо има толкова мъка по този свят, Господи, защо? Какъв е грехът й за да е толкова сурово нейното наказание? Тази моя, красива леля, която преди 15 години загуби синът си. Слънчевият си, невероятно умен, 18-годишен, прекрасен син. Толкова много исках да я прегърна. Да изтръгна риданията от каменното й лице и да ги погълна в себе си. Да я прилаская, да я люлея като малко дете, да и нашепвам приказни истории. Толкова дълго, че да забрави, да се отпусне в прегръдките ми, да заспи. И в сънят й, поне за миг да я напусне цялата мъка. Цялата тъга да я пощади поне за миг. Поне за миг. Как искам да мога да и подаря цялата любов, която имам в сърцето си, за да се почувства отново цяла, поне за миг....

... Beyond the door,

There's peace I'm sure,

And I know there'll be no more

Tears in heaven....

...

Навън вали. Хиляди капки син дъжд.

Хиляди думи излизат през пръстите ми. Хиляди думи изричат устните ми. Думи, които молят за слънце. Но се превръщат в изгарящи кинжали. Опустошават всичко по пътя си и се прибират в мен бездомни. Събират се на огнено кълбо, вибрират и пламтят. Крещят.
От очите ми вали. Хиляди капки син дъжд. Превръщат се в океан и давят всичко прекрасно, което търси път към мен. Очите ми стават все по-бели. Изтичат все по-невиждащи.
Вече ще събирам сълзите си. Капка по капка. Капка по капка. Ще глътна океанът в себе си и той ще потуши огъня.

Синчецът ще се върне в очите ми. Но не и аз, не и аз.

Всичко е една лъжа. Прекрасна морскосиня, слънчева лъжа.

Мимикрия

Затворете за миг очи и си представете едно място. Вашето. Идеалното. Мястото на което бихте постигнали съвършена хармония със себе си и с всичко, което ви заобикаля. Не е невъзможно да се осъществи, въпросът е доколко е здравосолвно. Аз го постигнах, но не съм сигурна в резултата. Моите си мисли, книги, филми, йога, медитация и разни други занимания, които са си само мои.
Къща на хълма, пусти плажове, никакви хора. След това Созопол. Онзи истинският, извън сезонният. Без туристи, без сергии, без малоумници, които ти завират в лицето упоени питони. Местните не те дърпат за квартири, не те гледат преценяващо, а цепят дърва и се подготвят за зимата. Стара къща над скалите, виждаш само море, чуваш само море и моторите на рибарските лодки, които денонощно излизат или се прибират към пристанището. Единствената светлина вечер е фарът, който ги упътва, виждаш го от леглото си докато заспиш и знаеш точно през какъв времеви интервал ще светне.
Не съм виждала нищо по-вълшебно от октомврийското море. Променливо и непредвидимо също като времето. Понякога е каквото ние, хората от вътрешността го познаваме – нереално синьо, слънчево, блестящо, гладко като тепсия. Друг път е толкова бурно, че хоризонтът не е идеално права линия, а е нащърбен от вълни. Има тихи облачни дни, когато морето е притихнало, сребристо сиво, тук там синьо или зелено. След изгрева и малко преди залеза, небрежен художник разлива на места розовеещо злато. Вечер е обсипано с хиляди звезди или пък е мъгливо, агресивно и неприветливо. Толкова страшно понякога, че се сгушвам на терасата завита с одеяло и наблюдавам лодките, които бързат да се приберат, треперя над тях и им стискам палци. Рибарите надали имат нужда от това, живеят в хармония с природата, тя ги храни, те я уважават, познават всеки неин знак.

В София съм от десетина дни и се чувствам като ненадейно паднала от космоса. Явно съм прекалила с вселенската хармония, мир и енергия и сега ми е трудно да се настроя на градска вълна. Или по-скоро да се разстроя. Градът, в който съм израснала ме смазва, с безумния си ритъм. Всичко е ненормално, забързано и странно. Боговете сигурно са полудели. Иска ми се да натисна СТОП и всички да спрат поне за минута. Естествено, че няма такъв вариант, ние сме градски хора. Всички сме развили мимикрия за самосъхранение в тази машина, която се храни с енергията ни. Мимикрия в дрехите ни, навиците, разговорите автомобилите, супер-хипер-мега-сегамаркетите. Инстинктите ни за оцеляване нямат нищо общо с инстинктите заложени от нашата природа. Или имат?
Всичко сякаш е обърнато наопаки, дори светофарите. Блазни ли ви червената светлина? Случва ли ви се кръвта да закипи във вените ви и да натиснете газта за да преминете на червено. Няма нищо случайно в това. Червеното е цвят, който отключва движещият, агресивен нагон. Червеното подава на мозъка сигнал – давай, действай, бъди активен. Зеленото – точно обратното – спри, почини си, отпусни се. Не случайно стените на болниците са в зелено. И това не са мои случайни размишления а резултати от психологически изследвания, заложени в учебниците.
Просто има нещо сбъркано в цялата работа. Но кой ли има време да спре и да се замисли. А дори и да го направи, надали нещо ще се промени. Това, което сме е резултат на, може би, вековно развитие. И след като всички живеят по този начин, явно той е най-добрият. Такива, които не успяват да се адаптират, стават отшелници, аутсайдери или луди. Е все още не мисля да ставам нито едно от трите, така че обличам си градския костюм и се гмурвам в живота. Винаги има време да полудееш и да се махнеш. Но дали е възможно да постигнеш хармония със себе си и Вселената без значение какво те заобикаля? Казват, че когато си на война, истински оценяваш живота. Това е, каквото сабя покаже....
И все пак - Ом шанти, хариииом.

Понякога

Понякога животът си отива от мен.
Незная защо.
Нощем докато спя се измъква на тънки сребърни нишки през върховете на пръстите ми. Става ми студено.
Събуждам се и усещам дупката. Усещам, че съм уморена и не ми се става от леглото. Кожата ми е суха като пергамент, а косата ми е увяхнала. Умората се е гмурнала дълбоко в очите ми и се е настанила под тях, като огромни сини кръгове. Ставам с усилие и започвам механично да изпълнявам необходимите физически движения, за да се подготвя за деня. Денят, ще бъде дълъг, преживян насила, а не изживян. Поглеждам се в огледалото и виждам една обвивка на самата себе си.
Излизам на улицата и се скривам се зад огромните тъмни очила и слушалките на i-poda. Трудно понасям погледите на минувачите, защото факта, че някой ме вижда - ме материализира, принуждава ме да съм в реалността. Но аз не съм. Тялото ми да, но не и душата. Аз съм една ходеща кукла на конци, нескопосано събрани части от мен, но съзнанието, душата и умът ми са се изключили.
Хората някак си усещат, че има нещо не както трябва в това червенокосо момиче с хлътнали скули и постоянно ме зяпат. Добре, че са тъмните очила, да крият ококорените ми повече от нормалното очи. Немога да вървя по улицата без да съм обект на зяпане. Какво толкова зяпате - немога да разбера.
Истината обаче е че и аз зяпам. В тези моменти не, но като цяло зяпането ми е основна дейност. ТОЙ много ми се кара за това. Понякога ме бута и ми казва "Престани да зяпаш това момиче, изглеждаш налудничаво". Сигурна съм, че е прав.
Обаче хората са ми ужасно интересни. Толкова обичам да ги изучавам. Всичко в тях - начина по който вървят, по който говорят, начина по който са облечени, аксесоарите им колите им, хората с които са, всичко това ми е безкрайно любопитно. Всяко едно нещата, които изброих са парченца в пъзела на поведенческия модел, на модела на възприятие на всеки човек. Модели толкова - колкото и хора. Ужасно е интерено да наблюдаваш как хората изрязяват себе си - в поведение, в облекло, в изказ, във всичко.
Затова си зяпам.
Не само по хората
Зяпам по птиците - много. Обожавам да ги наблюдавам. Загледайте се. На тази планета има цял птичи свят, който живее паралено с нашият, а ние почти не го забелязваме. Когато наблюдавам птиците се чувствам по-малко самотна.
Но признавам си нещото по което най-много зяпам са дърветата. Дърветата са най-любимите ми същества на планетата. Красотата им през всеки сезон, през всеки ден, мъдростта, която излъчват, силата, която ми дават ...
И просто ей така понякога живота ми се връща в мен. Събуждам се сутрин и ми ухае на живот. Така както ухаят топли палачинки и кафе с мляко.
Скачам от леглото и рошава по средата на къщата държа речи на тема - всички щуротии, които се намират в главата ми. Поглеждам се в огледалото и виждам едно сълнчево момиче, в което се влюбвам. Казвам и "Обичам те момиче" и се втурвам навън....
За да живея.

безsilieto

Безсилието – най - безпощадното човешко чувство.

Безсилието, да не успяваш да стигнеш до човека, когото обичаш, а само да изливаш думи, думи, думи, разпиляни в нищото.
Думи – нечути, непожелани.

Безсилието от невъзможността да поправиш необратимото. Задушаващото безсилие - гърлото ти да е стегнато в желязна хватка, да крещиш срещу вятъра, а крясъците ти да се връщат обратно в теб и да крещят в същността ти до края на дните ти.

Безсилието от неизречените думи. Думи, които от гордост или страх не си казал. Думи, с които би задържал тези, които обичаш в живота си, но те вече са си отишли безвъзвратно. Думите, с които прощаваш, с които молиш за прошка.

Безсилието от изречените думи. Думи казани, споделени, изстрадани, почувствани, неразбарни. Думи, в които ти си вложил един смисъл, а до другият са стигнали други думи, с друг смисъл. Думи, с които си излял душата си, но почувствани само от теб. Думи, с които не си искал, но си наранил някого до болка.

Безсилието, да се спарвиш с агресията. Агресията, която нахлува в живота ти. Агресията, която иска да те смаже, да мине през теб, да те унищожи, да те унижава и тъпче, само защото ти съществуваш.

Няма нищо по безпощадно от това да се чувстваш безсилен.

Няма страх, няма надежда, няма болка, няма умора.
Само едри солени сълзи, търкалящи се по бузите ти, попиващи в нищото.
Сълзи, никому ненужни.
Дори и на теб самия.
Да плачеш - единственото нещо, което можеш да правиш в своето безсилие.
Но изведнъж разбираш, че и плачът ти е безсилен.
И си вече глух
и си вече ням и
си вече сляп .....

и душата ти умира,
бавно
и без сили.