Манол е един от онези хора, които срещаш и тайничко се усмихваш вътре в себе си, че ги има. От онези хора, които трептят на твоята честота, с които общуването е емоция.
Познавам го от няколко години и смея да твърдя, макар и плахо, че наистина го познавам. Плахо, защото контактите, които сме имали са смешно малко, според общоприетото мнение.
Да си призная честно не зная какво да разкажа за него. Това, че живееше в малък спретнат апаратмент, пълен с книги, близо до Спортната палата. Имаше ловджийско куче на име Топчо :) Или пък, че сестра му, която го обожава, е един от най-успешните бълргаски адвокати в Лондон. Или може би, че единственото нещо, което е работил през живота си беше да твори бижута. Майсторски, невероятно красиви, изпипани бижута.
Май това е цялата фактология.
Останалото е едно дълго пътуване. В свят, който не мога да опиша. Това може да направи само той. Аз съм се докосвала до светът му и съм запленена.
За пътешествията му помагаше неговият фин, нежен, кафяв, съюзник, който си подбира хората, точно толкова, колкото и те него.
Един ден, Манол си тръгна.
Беше известно време в Пловдив и оттам всички загубиха следите му.
Реши, че тук вече няма какво да научи, какво да получи, какво да даде. Тихичко, без никой да разбере кога, без да се сбогува с никого, си тръгна.
Когато замина, за учудване на хората около мен, ужасно много плаках. Плаках, защото исках да опозная душата му, плаках, защото имах възможност само да надникна в нея. Плаках, защото знаех, че е необратимо, че той никога няма дори и да предположи, че го обичам.
Понякога се сещах за него със свито от болка сърце. Болката на неизреченото, непоказаното, непочувстваното.
Сега вече не е така, защото се случи едно малко чудо.
Манол го няма, но той живее в сърцата на хората, които го обичат. Успях отново да се докосна до душата му, чрез тях. Аз не вярвам в случайностите. Вярвам че той намери своят начин да ми каже, че ме помни, да ми покаже, че изпитва същото към мен, да ми направи невероятен подарък. Понякога в ежедневието ми усещам присъствието му. Виждам го в най-различни знаци, които са си само за мен. Малки намигвания, които сякаш казват – хей момиче, я се стегни. Аз съм Тук и съм Там. Ти събирай емоции, така както пчелите събирт своите ценни пити, аз също ще събирам и някога отново ще имаме възможност да ги споделим.
Благодаря ти!
Ти ми помогна да осъзная, че любовта не се губи, че тя съществува без значение, къде е тялото, че когато искаш да достигнеш до някого имаш неограничени възможности да го направиш.
Мога да те обичам и без да разговаряме, мога да те обичам и без да те виждам, мога да те обичам и без да имам възможност да те докосна.
Обичам те, обичам те, обичам те, просто защото те има. Бъди много щастлив там където си, а аз няма да използвам повече думите, за да ти се обяснявам.
Думите са нелепо ненужни.
Чувствай ме и аз ще чувствам теб.
До скоро....
