Един слънчев ден, в края на май, 1985 година, се катерех по оградата на детската ми градина, с около 5-6 момчета, мои приятели.
Най-неочаквано се появи баща ми, доста подранил. Видя ме отдалече и ми махна да отида при него. Затичах се със свито сърце, предусещах реплика, казана със строг тон. Все пак не е прилично, млада дама да се катери по оградите и то с рояк момчета. Баща ми се усмихна с широката си усмивка и разпери ръце да ме прегърне. Олекна ми, защото ми се е разминало и се хвърлих в обятията му.
Въртейки ме във въздуха крещеше - „Имаш си братче!”
Никога преди или след това не съм виждала баща ми толкова сияещ от щастие.
Това беше първият съдбоносен момент, в живота ми. Момент, в който се случва нещо необратимо, след което нищо няма да е такъв, какъвто го познаваш.
Две години по-късно, всеки ден като се прибирах от училище, сърцето ми се разтупкваше в асансьора, докато стигна до седмия етаж, защото знаех, че той вече ме чака. В момента, в който натиснех звънеца се чуваше вик „ Какаааа” и едни малки щъпуркащи крачета тичаха през коридора, стопираше се с ръце за вратата и се смееше със звънкият си смях, докато мама отвори.
Една нощ, когато беше на шест, се случи нещастие.
Имахме легло на два етажа. Аз спях на втория. Родителите ни не му разрешаваха дори и да се качва, защото беше много високо. Това беше първият път, в който си разменихме леглата.
Докато спях го чух как тупна глухо на пода, изскимтя и започна да стене и да плаче. Не истеричен плач, като от болезнена рана, а насечен хриптящ плач, с тихо скимтене, който сковава сърцето ти. Събудих родителите ни, извикахме линейка.
Фрактура на черепа, разместени шийни прешлени...
Доста полежа в болница. Беше толкова малък и крехък, губеше се в огромното болнично легло. Но когато отивахме да го видим ни посрещаше с огромна усмивка и виждах невероятните му трапчинки.
После малко порасна и стана дразнещ.
Аз пък си имах страхотен пубертет и сигурно съм била доста по-дразнеща.
По време на неговия пубертет пък. Родителите ни бяха заминали нанякъде за някакви празници.
Аз не бях спала около две денонощия, прибрах се и умрях в леглото. След два часа се прибира брат ми.
Пиян.
С напръскана в червено коса.
Влачейки си крака ми казва: „Мина ми един тролей през крака!!”
Спънал се, докато слизал от тролея, не се учудих хич, беше си доста пиян, паднал и тролея някак си му закачил крака.
Аз скачам, от леглото, а стъпалото му се подува с минути. Викам такси, качвам го някак си влачейки го /вече беше доста по-висок и тежък от мен/. Пристигаме в Окръжна болница. Докато лежи в спешното му става лошо и започва да повръща. Сестрата тича с един леген и вика „То от стреса милото дете”, а то милото смърди на алкохол… Оттам в Пирогов да го гипсират.
Оказа се, че му се е разминало на косъм. Някакви костици там бяха закачени, нищо сериозно, но трябваше да се обездвижи крака с гипс. За целта се прави едно гипсово легло, което обхваща цялата задна страна на крака, от стъпалото до дупето. Брат ми е на 15 и ни пращат в детското отделение. Но кракът му му е дълъг над метър. Докато го гипсира лекарят си изпсува псуването: „Какво дете си ти бе да…., за теб изхабих гипс, колкото за 30 деца бе …. и т.н”. Изчаках го да приключи с гипсирането, изведох брат ми в коридора и такъв скандал му спретнах на тоя тъпак, изкарах си го всичкото напрежение. Този толкова се стресна, от това каква истеричка съм, че качи брат ми на инвалидна количка и го закара лично до таксито.
Навсякъде ме питаха каква съм му и се втрещяваха че съм по-голямата му сестра.
Оттогава изглежда, като по-големия ми батко, от няколко години се държи, като по-големия ми батко.
Оттогава знае, че каквото и да се случи, аз ще съм първият човек, на който да се довери, и ако трябва ще обиколя света, за да бъда до него, ако има нужда от подкрепа.
В последните години се сближихме страшно много. Мога да кажа, че това е най-добрият ми приятел. Имаме най-силната кръвна връзка, ментална връзка, духовна връзка. Опознаваме се непрекъснато, модулираме се един друг. Понякога се изумявам, колко еднакви са възприятията ни за живота Изживяваме живота, с еднакви усещания. Имам чувството, че сме нещо като душевни близнаци. И същевременно сме много различни. Той е отговорен, сериозен и последователен :)
Ужасно много те обичам. Невероятно съм щастлива, че точно ти си моето братче. Не бих искала да бъдеш никой друг. Благодаря, че те имам.
Имаме цял живот, за да бъдем заедно и никога не трябва да се чувстваме самотни, защото каквото и да стане ще се имаме.
Аз винаги ще бъда на един свят разстояние.
