Безсилието – най - безпощадното човешко чувство.
Безсилието, да не успяваш да стигнеш до човека, когото обичаш, а само да изливаш думи, думи, думи, разпиляни в нищото.
Думи – нечути, непожелани.
Безсилието от невъзможността да поправиш необратимото. Задушаващото безсилие - гърлото ти да е стегнато в желязна хватка, да крещиш срещу вятъра, а крясъците ти да се връщат обратно в теб и да крещят в същността ти до края на дните ти.
Безсилието от неизречените думи. Думи, които от гордост или страх не си казал. Думи, с които би задържал тези, които обичаш в живота си, но те вече са си отишли безвъзвратно. Думите, с които прощаваш, с които молиш за прошка.
Безсилието от изречените думи. Думи казани, споделени, изстрадани, почувствани, неразбарни. Думи, в които ти си вложил един смисъл, а до другият са стигнали други думи, с друг смисъл. Думи, с които си излял душата си, но почувствани само от теб. Думи, с които не си искал, но си наранил някого до болка.
Безсилието, да се спарвиш с агресията. Агресията, която нахлува в живота ти. Агресията, която иска да те смаже, да мине през теб, да те унищожи, да те унижава и тъпче, само защото ти съществуваш.
Няма нищо по безпощадно от това да се чувстваш безсилен.
Няма страх, няма надежда, няма болка, няма умора.
Само едри солени сълзи, търкалящи се по бузите ти, попиващи в нищото.
Сълзи, никому ненужни.
Дори и на теб самия.
Да плачеш - единственото нещо, което можеш да правиш в своето безсилие.
Но изведнъж разбираш, че и плачът ти е безсилен.
И си вече глух
и си вече ням и
си вече сляп .....
и душата ти умира,
бавно
и без сили.
