Затворете за миг очи и си представете едно място. Вашето. Идеалното. Мястото на което бихте постигнали съвършена хармония със себе си и с всичко, което ви заобикаля. Не е невъзможно да се осъществи, въпросът е доколко е здравосолвно. Аз го постигнах, но не съм сигурна в резултата. Моите си мисли, книги, филми, йога, медитация и разни други занимания, които са си само мои.
Къща на хълма, пусти плажове, никакви хора. След това Созопол. Онзи истинският, извън сезонният. Без туристи, без сергии, без малоумници, които ти завират в лицето упоени питони. Местните не те дърпат за квартири, не те гледат преценяващо, а цепят дърва и се подготвят за зимата. Стара къща над скалите, виждаш само море, чуваш само море и моторите на рибарските лодки, които денонощно излизат или се прибират към пристанището. Единствената светлина вечер е фарът, който ги упътва, виждаш го от леглото си докато заспиш и знаеш точно през какъв времеви интервал ще светне.
Не съм виждала нищо по-вълшебно от октомврийското море. Променливо и непредвидимо също като времето. Понякога е каквото ние, хората от вътрешността го познаваме – нереално синьо, слънчево, блестящо, гладко като тепсия. Друг път е толкова бурно, че хоризонтът не е идеално права линия, а е нащърбен от вълни. Има тихи облачни дни, когато морето е притихнало, сребристо сиво, тук там синьо или зелено. След изгрева и малко преди залеза, небрежен художник разлива на места розовеещо злато. Вечер е обсипано с хиляди звезди или пък е мъгливо, агресивно и неприветливо. Толкова страшно понякога, че се сгушвам на терасата завита с одеяло и наблюдавам лодките, които бързат да се приберат, треперя над тях и им стискам палци. Рибарите надали имат нужда от това, живеят в хармония с природата, тя ги храни, те я уважават, познават всеки неин знак.
В София съм от десетина дни и се чувствам като ненадейно паднала от космоса. Явно съм прекалила с вселенската хармония, мир и енергия и сега ми е трудно да се настроя на градска вълна. Или по-скоро да се разстроя. Градът, в който съм израснала ме смазва, с безумния си ритъм. Всичко е ненормално, забързано и странно. Боговете сигурно са полудели. Иска ми се да натисна СТОП и всички да спрат поне за минута. Естествено, че няма такъв вариант, ние сме градски хора. Всички сме развили мимикрия за самосъхранение в тази машина, която се храни с енергията ни. Мимикрия в дрехите ни, навиците, разговорите автомобилите, супер-хипер-мега-сегамаркетите. Инстинктите ни за оцеляване нямат нищо общо с инстинктите заложени от нашата природа. Или имат?
Всичко сякаш е обърнато наопаки, дори светофарите. Блазни ли ви червената светлина? Случва ли ви се кръвта да закипи във вените ви и да натиснете газта за да преминете на червено. Няма нищо случайно в това. Червеното е цвят, който отключва движещият, агресивен нагон. Червеното подава на мозъка сигнал – давай, действай, бъди активен. Зеленото – точно обратното – спри, почини си, отпусни се. Не случайно стените на болниците са в зелено. И това не са мои случайни размишления а резултати от психологически изследвания, заложени в учебниците.
Просто има нещо сбъркано в цялата работа. Но кой ли има време да спре и да се замисли. А дори и да го направи, надали нещо ще се промени. Това, което сме е резултат на, може би, вековно развитие. И след като всички живеят по този начин, явно той е най-добрият. Такива, които не успяват да се адаптират, стават отшелници, аутсайдери или луди. Е все още не мисля да ставам нито едно от трите, така че обличам си градския костюм и се гмурвам в живота. Винаги има време да полудееш и да се махнеш. Но дали е възможно да постигнеш хармония със себе си и Вселената без значение какво те заобикаля? Казват, че когато си на война, истински оценяваш живота. Това е, каквото сабя покаже....
И все пак - Ом шанти, хариииом.
Къща на хълма, пусти плажове, никакви хора. След това Созопол. Онзи истинският, извън сезонният. Без туристи, без сергии, без малоумници, които ти завират в лицето упоени питони. Местните не те дърпат за квартири, не те гледат преценяващо, а цепят дърва и се подготвят за зимата. Стара къща над скалите, виждаш само море, чуваш само море и моторите на рибарските лодки, които денонощно излизат или се прибират към пристанището. Единствената светлина вечер е фарът, който ги упътва, виждаш го от леглото си докато заспиш и знаеш точно през какъв времеви интервал ще светне.
Не съм виждала нищо по-вълшебно от октомврийското море. Променливо и непредвидимо също като времето. Понякога е каквото ние, хората от вътрешността го познаваме – нереално синьо, слънчево, блестящо, гладко като тепсия. Друг път е толкова бурно, че хоризонтът не е идеално права линия, а е нащърбен от вълни. Има тихи облачни дни, когато морето е притихнало, сребристо сиво, тук там синьо или зелено. След изгрева и малко преди залеза, небрежен художник разлива на места розовеещо злато. Вечер е обсипано с хиляди звезди или пък е мъгливо, агресивно и неприветливо. Толкова страшно понякога, че се сгушвам на терасата завита с одеяло и наблюдавам лодките, които бързат да се приберат, треперя над тях и им стискам палци. Рибарите надали имат нужда от това, живеят в хармония с природата, тя ги храни, те я уважават, познават всеки неин знак.
В София съм от десетина дни и се чувствам като ненадейно паднала от космоса. Явно съм прекалила с вселенската хармония, мир и енергия и сега ми е трудно да се настроя на градска вълна. Или по-скоро да се разстроя. Градът, в който съм израснала ме смазва, с безумния си ритъм. Всичко е ненормално, забързано и странно. Боговете сигурно са полудели. Иска ми се да натисна СТОП и всички да спрат поне за минута. Естествено, че няма такъв вариант, ние сме градски хора. Всички сме развили мимикрия за самосъхранение в тази машина, която се храни с енергията ни. Мимикрия в дрехите ни, навиците, разговорите автомобилите, супер-хипер-мега-сегамаркетите. Инстинктите ни за оцеляване нямат нищо общо с инстинктите заложени от нашата природа. Или имат?
Всичко сякаш е обърнато наопаки, дори светофарите. Блазни ли ви червената светлина? Случва ли ви се кръвта да закипи във вените ви и да натиснете газта за да преминете на червено. Няма нищо случайно в това. Червеното е цвят, който отключва движещият, агресивен нагон. Червеното подава на мозъка сигнал – давай, действай, бъди активен. Зеленото – точно обратното – спри, почини си, отпусни се. Не случайно стените на болниците са в зелено. И това не са мои случайни размишления а резултати от психологически изследвания, заложени в учебниците.
Просто има нещо сбъркано в цялата работа. Но кой ли има време да спре и да се замисли. А дори и да го направи, надали нещо ще се промени. Това, което сме е резултат на, може би, вековно развитие. И след като всички живеят по този начин, явно той е най-добрият. Такива, които не успяват да се адаптират, стават отшелници, аутсайдери или луди. Е все още не мисля да ставам нито едно от трите, така че обличам си градския костюм и се гмурвам в живота. Винаги има време да полудееш и да се махнеш. Но дали е възможно да постигнеш хармония със себе си и Вселената без значение какво те заобикаля? Казват, че когато си на война, истински оценяваш живота. Това е, каквото сабя покаже....
И все пак - Ом шанти, хариииом.
