Пет часа вечерта, а вече е тъмно. И много студено. Сгушила съм се в уютната си качулка и бързам за среща. Неочаквано се озовавам в борова горичка. Тротоара срещу Кравай, там където през лятото се събират мотористи, е превърнат в мини борса за коледни елхи. Малки елички и високи повече от мен дръвчета, стоят подредени на кръстачки и чакат спокойно. Тъмнозелените иглички още ухаят на свежест. Силното ми обоняние долавя лек мирис на смола.
Някъде от скритите чекмеджета на съзнанието ми се подава далечен, далечен спомен.
Имахме малка планинска къщурка в Стара планина. Зад нея се простираше борова гора - моето царство. Понякога вечер дядо ме водеше на близката поляна. Качваше ме на раменете си и гледахме морето от светлини на София. Била съм пет-шест годишна. На поляната имаше бебета борчета и ели, високи колкото мен. Виждаш ли тези малки дръвчета, говореше моят дядо, те ще пораснат, ще станат големи и ще се превърнат в гора. Тогава мен вече няма да има, но ти ще се разхождаш с твоите внуци под тях и ще гледате светлините като нас сега. Сърцето ми се сви, как така моя прекрасен дядо няма да го има, а борчетата ще са още там? В този миг осъзнах колко величествени са дърветата. Това беше първият път, в който се преклоних пред тях.
Замислена за далечното ми детство се спрях и погалих нежно едно от отсечените дръвчета. Представих си тяхната гора. Представих си как са ги отсекли. Как сега някой ще ги купи и ще ги накичи с безвкусни гирлянди. След празниците, когато живителните им сокове са изчерпани, игличките им ще започнат да падат. Същите тези хора, чиито къщи са красили ще ги оставят разпилени около контейнерите за боклук. Целият град ще е осеян с мъртви, пожълтели, хилави ели.
На кого е нужно това? Как е възможно да унищожаваме живот, за да накичим къщите си? Ние хората – повелителите на планетата. Защото така повелява традицията? Традиция, чиято символика отдавна сме забравили.
Търговецът на трупове се засилва към мен. На главата му се поклаща пискюлът на тъпа червена коледна шапка. Грейнал е във фалшива коледна усмивка. Заповядайте госпожо, заповядайте на ХУБАВАТА ГОРА. Свивам ръката си в юмрук с желанието да му избия поне един зъб. Така да го избия, че коренът да кърви и гние във венеца му. Така както корените на отсечените дървета кървят и гният в земята. Само поклащам глава и отминавам.
Весели празници. Когато разопаковате поставените под елхата подаръци, поне й кажете едно Благодаря.
