30 декември. Неделя сутрин.. Каква ти сутрин, вече е обяд. Любимата ми закуска, няколко препечени филийки, черен чай и пет вида миризливи сирена. Силно кафе с малко мляко и първата цигара за деня. Отново се опитах да изгърмя кафеварката, забравяйки за сипя вода. Толкова съм завеяна. Някой път ще изгубя себе си и няма да забележа. Пуша блажено и зяпам през прозореца. Всичко е притихнало. Никой не гърми, има предостатъчно места за паркиране, най-накрая всички се изнесоха. Някой друг случаен минувач. По булеварда почти няма движение. Затишие пред буря. Има мъгла. Тук винаги има мъгла. Живея под Цариградско, по пътя за Аерогарата. В един от онези скучни сиви блокове с пране по терасите, които виждате от Естакадата. Може би хората, които живеят в тях се опитват да избягат от скуката, като лепят крещящи цветни изолации. Абсурдна гледка. Тъжна гледка. Все се чудя защо са построили Аерогарата в най-ниската точка на града, тук винаги има мъгла. Може би, защото е най-равно. Чета книга за руните и слушам тишината. Телефонът. Кирил. Брат ми, с шест години по-малък от мен, а понякога неволно му казвам батко. От два дни е на Рилските езера. Маймуно стана ли? Тук е невероятно. Снощи ти снимах Орион. Гласът му е слънчев, ветровит. Обажда се от Окото, заспало под снега. Моят циркус. Най-енергийното място на което съм била.
Спомних си лятото. Медитирах на брега. Отворих очи и си пуснах музика. Момент на съвършено щастие. Момент на единение с Вселената. Извън времето и пространството. Момент без начало и край. Змия захапала опашката си. Вятърът нежно нагъваше повърхността и образуваше странни форми от малки вълнички. Направи ми сърце, помолих по детски аз и се засмях на глупостта си. Тръгнахме надолу, към Близнака. Обърнах се за последно да погледна моето езеро. От възвишението, на което бях застанала видях формата на съвършено сърце, образувано от хълмовете около циркуса и слънчевата светлина. Не си и помислих да го снимам. Бях толкова изумена и щастлива. Беше си само за мен.
Тази есен, докато чистех плажа постоянно намирах сърца. Пластмасови, гумени, от детски играчки, отчупени от мидички, камъчета, дори и една пластмасова чинийка, незнайно как оформена в сърцевидна форма. Още си ги пазя. Освен тях морето ми подари и безкрайни слънчеви дни, насред Октомври. Още имам загар. Сутрин когато се измъквам от леглото виждам дългите си слаби крака толкова черни, сякаш е лято. Сещам се за морето и се засмивам, тихичко, в себе си.
Природата постоянно общува с нас. Единственото, което трябва да направим е да отворим сетивата си. Да виждаме знаците. Да осъзнаем, че сме Едно.
