По пътя

Новородено, изгарящо слънце. Единствено нежната сребърна пелена на облаците спира нахалните лъчи. Неприлично синьо небе. Светлина, която обещава пролет. Събужда страстта в сърцето, разголва плътта. Градските ми очи са жадни за възродена природа, избухнала в цветове. А старопланинските хълмове изглеждат толкова сериозни, действат като шамар. Приличат на дремещи твари с рядка четина по гръбнака. Всичко е сиво, кафяво, някак мътно. Дори боровете са безлични. Белеещите се стволове на брезите - отдавна оставени стъпки от тъжни самодиви. Контраст небе-земя, който обърква и смущава. Но само миг покой, затворени очи. Няма гледка, само усещане. Усещане за живота на планината, сякаш преобразила се на пепел. Изцедила всичките си цветове, пречистена, привидно строга. Живота, който кипи в стволовете на дърветата, в едва напъпилите клони, живота под изгнилите листа, живота в утробата. Който подрежда внимателно всяко ново листенце, всяко цветче, за да се възроди, да избухне, да излети. Не е ли това най-ценния урок, който получавам. Не бързай, следвай естествения ход. Почувствай себе си, колко живителни сокове носиш, колко листенца, можеш да отгледаш, колко прашец, можеш да дариш на пчелите. Смири душата си, погледни в нея. Когато я опознаеш – излез от пепелта. Когато си едно цяло със себе си – възкръсвай, поздравявай слънцето, любовта, света, раздавай се, получавай. Получавай, когато научиш как да се раздаваш, без да губиш себе си. Когато осъзнаеш, че си част от всичко, но си ти.