Едно състояние на безвремие. На безсмислие, съдържащо всичкия смисъл. Вековни дървета, широки равни алеи, нежна току-що събудена трева. Небето натежало от стоманени облаци и Реката. Бавна, спокойна, мъдра ... въздуха не трепва, някак като спрял е. Топло е, красиво, сякаш е декор. Парковите алеи се гмурват в града. Аристократични къщи, пешеходни улици, пейки около дърветата, хора ... Спокойни ведри хора, сякаш измислени, сякаш статисти ... усмихнати, поздравяват се, спират, разговарят. Кой ли ден е ... коя година .. някой може ли да каже .. аз самата на колко съм години ... млада или стара? Всичко това не важно, няма значение тук в този момент, на това място. Сякаш от мен измислено. Виждам дърво. Олицетворяващо самия живот. Красиво, абсурдно, заплетено и някак тъжно. Гледайки го се чудя – защо всичко трябва да е толкова сложно? Та нима животът не е само една разходка? Разходка покрай реката, в ранна пролет. Среща на площада, влизаме в бар. Хубаво е. Бира. Може би минава време. Не зная. Тръгваме си. Навън вали. Спокоен, ръмящ дъжд. Вятър. Вече няма хора. Нито един. Вървим под дъжда, говорим си и се смеем. Прибираме се, отново през парка. Мирише на мокра пръст, на омая, на живот. Вятъра разпилява незнайни листа, около краката ми. Завихря ги и ги отвява. Дънерите на дърветата, проскърцват в съгласие. Сякаш е ранна есен, си мисля. Вървим. Какво е живота? Може би една пролетно-есенна разходка.
