Живата вода

Вратата към терасата е отворена и морето се чува сякаш е в стаята. Леките завеси танцуват с вятъра, който нахлува с нощния студ. Обличам се бавно, с най-дебелите си дрехи, като че ли ще спя на открито в планината. Не много крачки и сме на плажа. Морето.... Опънато като чаршаф, върху който танцуват слети боговете. Обожавам това място. Тази гледка винаги ме омайва, спира дъха ми, зашеметява ме, изпълва ме с любов, каквато трудно мога да понеса. Любов, която ме упоява и взривява едновременно. Извървяваме бавно стоте метра по плажната ивица. Почти не си говорим. Тук думите нямат смисъл. Стълбите, които водят към извора. Стари дървени стълби, вкопани в пясъка. Стълби, на които се случват чудеса. Вървим все по-бавно, сякаш за да удължим предвкусваното удоволствие. Всяка стъпка е като любовна милувка, преди секс. Полунощ отдавна мина, но все още има хора. По всяко време на годината и денонощието тук има хора. Мирише на сяра, но съвсем леко като небрежен, загатнат парфюм. Пронизващият вятър развява издигащата се пара. Събличам се бавно, с наслада като пред любим. Свалям дрехите си и сякаш с тях свалям всичката умора, проблемите, страховете, мислите .. всичко. Оставам почти гола и напълно чиста. Кожата ми настръхва, но съзнанието ми не позволява да усетя студа. Потапям с наслада единият си крак ... след това другия. Сядам на ръба и се наслаждавам на студа и горещината, които едновременно изпитвам. И ето го момента. Плъзвам се в горещата вода и вече нищо друго няма значение. Коя съм и откъде съм. Аз съм тук, само тук и съм любов. Басейнъте малък и плитък, но винаги побира всички, които идват заради тази магия. Водата която блика от недрата. Водата, в която се чувстваш, сякаш в утробата на Земята. Най-чистата, най-живата вода. Тялото ми е леко, без граници, без форма и смисъл. Тялото ми е живо, душата ми е пречистена, съзнанието – спокойно. Петите ми докосват теракотените плочки на дъното и само това ме спира да полетя. Връзките на банския се извиват около тялото ми, като тънки бели водорасли. Истинска съм, чиста съм и съм красива. И всички около мен са. Тук няма никакво значение как в действителност изглеждаш. Тук всички са обичани и милвани от Природата. Долу се чува прибоя, луната свети през плътните облаци и тази светлина се спира притаена по клоните на дъбовете, над главите ни. Заваля. Студени едри капки дъжд, които дават знак, че е време. Хората бавно си тръгват, чувам запалените мотори на колите, които бързат към Варна. Утре е работен ден, но не и за мен, не и за мен. Времето няма значение. Оставаме сами, дъжда се усилва и усещането предизвиква екстаз. Но не онзи бурен екстаз, който познавам. А едно чувство, което някой би нарекъл Рай. Водата, която се излива от небето и водата, която извира от земята се сливат и това сливане, сякаш ражда мен. И сега вече не съм човек, не съм звяр, нито птица. Аз съм вода, аз съм щастие и любов. Излизам и попивам вятър. Чувствам се така сякаш светя. Прибираме се бавно по алеята. Мирише на пролет, на разцъфнали дървета на мокри борове, на море, на живот. Истински живот. В клоните над нас чуваме най-омайната песен пята някога. Нощен славей. Слушаме притихнали и сякаш в тази песен е изразено цялото това чувство, което така трудно и грубо се опитвам да опиша с думи. Потъвам в топлите завивки и съня ме прегръща с цялата нежност на света. Празна съм. Но в тази празнота се съдържа всичкият смисъл. Празна и същевременно изпълнена. Благодарна.